Един от най-силните примери за хумора като пазител на народната памет в българската култура е съдбата на сатиричната книга „Люти чушки“ от Радой Ралин, с карикатури на Борис Димовски. Книгата излиза през 1968 г. — година, белязана от събитията около Пражката пролет и нейното потушаване, в което участват и български войски. Това е време на силен идеологически контрол, в което откритата критика към властта е опасна, а сатирата често се възприема като заплаха.
На пръв поглед „Люти чушки“ представлява сборник със сатирични епиграми и карикатури. Зад кратките текстове и смешните рисунки обаче се разпознава остра обществена и политическа критика. Именно това прави книгата неудобна за тогавашната власт. В някои от епиграмите и илюстрациите се откриват намеци към управляващия елит, включително и към Тодор Живков. Особено показателна е една от карикатурите на Борис Димовски, в която подписът напомня опашка на прасе — детайл, който властта разчита като подигравка с партийния ръководител.
Реакцията на режима е бърза и крайна. След специално съвещание, свързано с книгата, „Люти чушки“ е определена като опасна и неприемлива. Тиражът е иззет от книжарници и библиотеки, а останалите екземпляри са изпратени за унищожаване. Голямата част от книгите са изгорени в печатницата. По този начин властта се опитва не само да забрани едно издание, но и да заличи неговото послание.
Парадоксално обаче, именно изгарянето превръща „Люти чушки“ в още по-силен символ. Книгата, която трябва да бъде забравена, започва да се помни още по-ярко. Част от полуизгорелите екземпляри са събрани, а отделни карикатури и текстове започват да се преписват и разпространяват тайно. Така „Люти чушки“ се превръща в апокрифна литература — забранена, но жива; преследвана, но запомнена.
Случаят показва, че хуморът може да бъде много по-силен от официалната забрана. Властта може да изгори хартията, но не може да изгори паметта. Смехът, веднъж споделен, продължава да съществува в разказите на хората. Той се предава от уста на уста, превръща се в спомен, в предупреждение и в доказателство за времето. Именно затова „Люти чушки“ не остава просто забранена книга, а се превръща в културен символ на свободното слово и на съпротивата чрез сатира.
Радой Ралин и Борис Димовски заемат важно място в българската комедийна и сатирична история, защото тяхното творчество показва, че хуморът не е само забавление. Той може да бъде форма на гражданска позиция. Чрез кратка епиграма, карикатура или остроумен образ те успяват да изразят онова, което мнозина не смеят да кажат открито. Затова тяхното изкуство се помни не само с усмивка, но и с уважение.
Историята на „Люти чушки“ доказва, че народната памет често съхранява именно онова, което властта се опитва да заличи. Забранената книга се превръща в свидетелство за страха на режима от смеха. Тя показва, че сатирата може да разкрие слабостите на властта по начин, който е кратък, ясен и запомнящ се. В този смисъл „Люти чушки“ е не само литературен и художествен факт, а част от българската памет за цензурата, свободата и силата на хумора.