Тодор Живков заема място в политическия хумор по време на комунистическия режим в България. Като дългогодишен ръководител на страната той постепенно се превръща в най-разпознаваемото лице на властта, а това естествено го прави и главен герой на множество народни вицове.

В тези истории Живков често е представян като самоуверен, хитър, необразован или прекалено зависим от Съветския съюз. Чрез неговия образ хората осмиват не само конкретния политически ръководител, но и цялата система – бюрокрацията, пропагандата, дефицита, политическата неподвижност и разминаването между официалните обещания и действителността.

Политическите вицове се разпространяват предимно устно и в тесен кръг от доверени хора. Те не са официално публикувани и не съществува единен списък със „забранени“ шеги, но разказването им е можело да бъде възприето като враждебно отношение към властта и да бъде наказано. Затова хуморът често се споделя тихо, предпазливо и с усещане за риск.

Вицът позволява на обикновения човек символично да свали държавния ръководител от официалната трибуна и да го превърне в обикновен, смешен и уязвим персонаж. Названието „бай Тошо“ също намалява дистанцията между властта и народа и превръща строгия политически образ в познат герой от всекидневния разговор.

Днес вицовете показват как чрез смеха хората са изразявали недоволство, съмнение и критика в общество с ограничена свобода на словото. Затова политическият хумор от онова време е не само развлечение, а и свидетелство за отношението на обществото към властта.